← Nur Taneleri

Език на четене:

Зелените джанки

3 мин четене

Вие сигурно обичате зелените джанки. Непременно ги обичате. Защото няма нито едно дете, което да не обича тези джанки. Ето, Мелтем и Мурат взеха по един стол, сложиха ги върху зелената трева и се хванаха за клоните на джанката.


Мелтем и Мурат са брат и сестра. Ама не от онези, дето все се дърпат, а такива, които много, много се обичат и уважават. Може би разликата в годините им, може би и нравът им помагаше за това. Щом костилката на джанките хванеше черупка, те веднага се хващаха ръка за ръка и хвърляха око на джанката на съседите. Поозъртаха се ей така наоколо и веднага се покатерваха на дървото. Разбира се, за да не ги види никой. После тихичко слизаха от дървото, прибираха се вкъщи и ядяха джанките хрупкаво, хрупкаво, като ги топяха в сол…

Една година за децата беше доста дълго време. Те се източват на бой, без изобщо да усетят. Когато се източиха, можеха да берат джанки и от долните клони. Един ден, докато вършеха това, да не щеш ли, стопанинът взе, че ги хвана. Децата се изчервиха до уши. „Олеле, как ли ще съобщим за този срам на мама и татко?“

Дядо Иван ги смъмри.

- Кражбата не е хубаво нещо, деца – рече той.

И двамата подскочиха наведнъж:

- Ама ние не сме крадци, дядо… Ние откъснахме само няколко, колкото да си хапнем.

Дядо Иван не продължи повече разговора.

Той дочака с нетърпение следващата година. Щом дойде пролетта, извади една от фиданките, които бяха избуяли в корена на голямото дърво, намери Мурат и Мелтем, хвана ги за ръце и ги заведе право при баща им.

- Исмет бей – рече той. – Децата много обикнаха тази джанка. Покажи ми едно място, та да посадя тая фиданка. Хем още един севап ще спечеля, хем нашата джанка ще отърва…

Баща им изгледа децата си ей така. Искаше да каже: „Какво значи това?“

А децата примижаха като котка, разляла млякото. С крайчеца на очите си погледнаха и към дядо Иван. Той също не каза нищо повече, по-точно – не пожела да каже. „Човек през живота си трябва поне една фиданка да посади или пък едно сираче да отгледа“ – казваше дядо ми, рече си той наум. Кой знае още какво щеше да си припомни, но в този миг гласът на Исмет бей го сепна:

- Ето тук да я посадим! – каза той.

Дядо Иван хем копаеше дупката, хем говореше:

- Година-две, дето се вика, и един ден не са, бързо идват и отминават. Току-виж заедно с вас и фиданката пораснала, станала голямо дърво и дала плод.


Наистина, сякаш и ден не мина, и джанката порасна. Стана чаталесто дърво с две стебла, излезли от един корен. Единият чатал – Мелтем, другият – Мурат.

Ето, днес Мелтем и Мурат беряха плодовете на своето собствено дърво. Беряха и наистина си спомняха как годините бяха прелетели като пеперуди.