← İftar Lokmaları

Език на четене:

Малкото училище

2 мин четене

Амира е малка, още е на две годинки. А батко ѝ е голям, цели четири години по-голям от нея. Дори ходи на училище, тоест на „малкото училище“ — на детска градина. Тя не вижда батко си, когато тръгва за училище, но с часове повтаря кога ще се върне. Взема играчките, с които той си играе, и доста се забавлява. А само да се докопа до таблета. Сяда досущ като него, наглася таблета върху коленете си и натиска четирите му ъгъла. Появи ли се картинка, вдига двете си ръце във въздуха и надава вик след вик. По-нататък е ясно: показалецът ѝ се разхожда по таблета. И лицето ѝ се променя според картинките: ту се усмихва, ту издава плачливи, плачливи звуци. Само че едни и същи игри бързо ѝ омръзват. Тогава отива, опъва въжето и се учи да скача.

Един ден Амира изчезна. Претърсихме стаите, по леглата, горните легла, зад библиотеката, около камината, дори вътре в нея — няма я, няма я, никаква я няма. Очите ни се ококориха, сякаш ще изскочат от орбитите си: „Къде ли може да отиде това дете! Нищо не разбира (според нас, възрастните). Но къде може да отиде?“

А тя взела таблета на батко си и отишла на „училище“. (Скрила се зад къщата.) Като я видяхме, много се зарадвахме. Искахме да кажем: „Ти какво търсиш тук?“ А тя сложи пръст на устата си и направи „шшшт“, искаше да каже: „Ще събудите децата.“ Погледнахме натам, накъдето беше вперила очи. И какво да видим! Колкото котки, кучета, зайци, мечки, патета, пиленца имаше сред играчките, беше ги наредила в редица и ги беше „приспала“. „В малкото училище така ни нареждат, така ни приспиват“ — искаше да каже. Усмихнати, сякаш казвахме „Сладки сънища“ на мъничките ученици, си тръгнахме от „малкото училище“.