← İftar Lokmaları

Език на четене:

Аз, „другата леля“

1 мин четене

С баба ѝ, с майката на баща ѝ, имахме дългогодишно приятелство. Макар разстоянието между нас да беше голямо, макар сърцата ни да биеха отделно едно от друго, мислите ни, чувствата ни бяха еднакви. Може би затова хората се сближават, привързват се един към друг. Макар тази топлота да не се вижда с очи, тези връзки се отразяват и на поколенията, и на малките. Разбира се, нали казват: където има езеро, вода не липсва!

Тя беше мъничка, току-що се беше научила да прави крачки, но знаеше името си. „Фати“ — казваше. Щом видеше нас, тоест мен и приятелката ми, макар и рядко, на лицето ѝ разцъфваха рози. Не знаеше как да ни покаже обичта си. Бонбона в ръката си ли да ни даде, дъвката в джоба си ли? Направо се объркваше.

На приятелката ми казваше „лельо“. А как ли щеше да нарече мен? С нетърпение чаках какво ще каже.

— Как се казвам аз? — питах. И пак сама си отговарях.

— Аз съм твоята леля Надие! — казвах.

Може ли да караш двегодишно дете да изговаря такива трудни имена. Гледа, гледа и:

— Ти си другата леля! — каза.

Името ми си остана „другата леля“.

Когато пътят на приятелката ми минеше оттам, тя се отбиваше при нашите приятели. Щом я видеше, детето почакваше малко, отиваше да провери на вратата и тогава питаше:

— Ами къде е другата леля? — казваше.


Така, така моето име си остана „другата леля“.