← İftar Lokmaları

Език на четене:

Дост

2 мин четене

Дост беше черен-чернишък. Дори очите му бяха черни, блестящи. Където и да отидеше Дениз, и той беше по петите. Спреше ли Дениз, и той спираше, тръгнеше ли, и той тръгваше. При това нагласяше крачките си според тези на Дениз. Затичаше ли се Дениз, и той тичаше и винаги беше на пет крачки зад своя приятел. Спреше ли се Дениз, той се изправяше досами, сякаш беше телохранител. Никак не можеха да бъдат разделени един от друг. Отдалечеше ли се Дост, Дениз веднага го предупреждаваше. Или с вик, или с изсвирване.

— Дост, накъде така?! — искаше да каже.

Където и да се намираше, той веднага се връщаше назад или пък спираше на мястото си и чакаше Дениз да дойде. Само някой да посмееше да протегне ръка към Дениз — веднага му се нахвърляше и лаеше, лаеше, сякаш ще го разкъса. Ревнуваше ли, или пазеше приятеля си? Без съмнение той беше истински приятел! Затова постъпваше така.

Един ден както винаги вървяха — Дениз отпред, Дост отзад. По едно време един младеж, който се появи насреща, дотича, грабна чантата от ръката на Дениз и започна да се отдалечава. Дениз се обърна назад и разтревожено потърси своя Дост.

— Дост, тичай! — каза и с показалец посочи бягащия крадец.

Крадецът тичаше, Дост тичаше, а след тях и Дениз. След такава гоненица Дост беше хванал крадеца за крака. Когато болката надделя, крадецът хвърли чантата. Дениз дотича, взе чантата си и повика своя Дост.

— Стига му толкова наказание! — каза.

Крадецът изгледа Дениз лошо, лошо и изруга.

Дениз не му обърна внимание, погали приятеля си и:

— Колко хубаво било човек да си има Дост, пък бил той и четириног! — помисли.

Нали казват, че истинският приятел се познава в труден час — вярно е.