← Nur Taneleri

Език на четене:

Мая и Евиш

4 мин четене

Евиш е момиченце колкото вас. Нито по-голямо, нито по-малко. И тя като вас много обича котките. Но може би мъничко повече от вас. Затова знаете ли какво ѝ подари баща ѝ за рождения ден? Когато с едрата си, внушителна снага той открехна вратата и каза:

- Аз дойдох!

Евиш веднага изтича при баща си. Искаше да прегърне подаръка, който ѝ носеше, но ѝ стана някак по-иначе, някак чудно. В ръката му не беше обикновен пакет, какъвто знаем, а една кошница, цялата в украси. Тя отвори широко очите си, които приличат на кестени, разпери ръцете си като на малка госпожица и така си остана като вкаменена. После мина от другата страна на кошницата. И що да види! Едно сиамско коте, което я гледа със синички очи, наострило мънички възчерни ушички! Изумлението ѝ растеше ли, растеше. Веднага го погали по главата. Котето мушна глава в кошницата. Всички се засмяха в един глас. Сега Евиш взе кошницата в ръце, набързо развали украсата и притисна до гърдите си мъничето, голямо колкото длан. Котето „целуна“ ръката на Евиш с влажното си носле.

- Татко, как ще наречем моя подарък?

- Щом е дошло на твоя рожден ден…

- Да, аз ще му дам име. Ще носи името на месеца, в който съм родена, нали?

- Значи Мая!

Мая стана много глезената дъщеря на семейството. Но колкото беше глезена, толкова беше и възпитана. Храната ѝ е специална: котешките храни „Кити-Кет“, „Уискас“. Ястията, които ядеше Евиш, изобщо не я интересуваха. Сложена била трапезата, имало риба на трапезата – хич не я беше грижа.

И Мая като вас – когото обича, много го обича, когото не обича, никак, ама никак не го обича. Приятелите на Евиш, които не ѝ бяха по сърце, колкото и да се мъчеха да я накарат да ги обикне, не успяваха и толкоз. Не напразно възрастните са казали: „Насила хубост не става!“…

Дойдеше ли някой такъв, Мая веднага се измъкваше в другата стая. Качваше се върху столчето, върху радиатора, върху музикалната уредба, криеше се под леглото, дори скачаше върху хладилника и оттам наблюдаваше наоколо.

Това лято Евиш веднъж отиде с родителите си на почивка през седмицата. А Мая повери на братовчедка си Айлин. Когато Айлин дойде пред вратата, Мая чакаше на прага. Айлин се мъчеше да отвори вратата, а пък тя казваше „Мяу-мяу“, тоест „Заповядай, заповядай“. Айлин влезе вътре, сложи в едната чинийка храна, в другата – вода. После се огледа насам-натам, но не видя Мая никъде. Махна с ръка, сякаш казваше „карай“, излезе и си отиде. А наум си рече: „тя и без това не ме обича“. На другия ден Айлин пак дойде. Само че този път Мая не чакаше на вратата, нито пък ѝ казваше „заповядай“. Айлин влезе вътре, хвърли ей така един поглед наоколо, не видя Мая никъде. Сложи ѝ храната, водата, смени ѝ тоалетната, после обиколи стая по стая и като викаше „Мая, Мая“, търсеше онази хубавица над хубавиците. Не остана нито легло, под което да не погледне, нито диван и кресла. Няма я, та няма! Тъкмо щеше да затвори вратата, когато нещо ѝ хрумна и тя се върна. Отново претърси едно по едно навсякъде. Малко преди това го беше мернала с крайчеца на окото си: върху едно от креслата нещо беше издуто, издуто. Отиде и си рече: „Я да го пригладя с ръка“. Покривката под ръката ѝ замърда, замърда. „Олеле!“ Стресна се. Дръпна покривката и я махна. И какво да види, мислите: Мая се беше изтегнала ей така, в цял ръст, и лежи. Лежи, ама козината ѝ изведнъж настръхна, онези сини очи станаха на искри и засвяткаха, засвяткаха. Каква страшна гледка! Айлин също настръхна. Набързо се окопити и изхвърча навън. Онази нощ сън не я хвана. Как ли щеше да завари Мая на другия ден? Какви ли изненади щеше да ѝ поднесе котката? Нали казват: „Страшният сън излиза на добро“? На другата сутрин Айлин се събуди от звъна на телефона.

- Ние си дойдохме – каза Евиш.

- Ау, колко хубаво сте направили, много се радвам.

- Имам да ти разказвам разни неща, хайде, идвай бързо!

- И аз на теб…

Докато Евиш беше на телефона, знаете ли каква изненада ѝ беше приготвила Мая?

Оправянето на леглото беше едно от най-омразните занимания на Евиш. Мая трябва да беше усетила, че по телефона говорят за нея, та се беше мушнала в леглото на Евиш, беше сложила глава на възглавницата и уж си спеше сладко, сладко. Евиш се приближи до леглото и се смая:

- Сладкото ми бебче, с моя мирис ли спиш? – рече тя и прегърна Мая.

И котката трябва да беше затъжила за стопанката си, та изрази обичта си, като близна лицето на Евиш.