← Nur Taneleri

Език на четене:

Една истинска приказка

3 мин четене

Айшенур беше мъничко, сламенокосо, мекичко като памук момиченце. Майка ѝ така ѝ беше подстригала косата, че Айшенур беше заприличала на карфица с жълта главичка. Но такава коса много отиваше на малката. Излезеха ли на улицата, на чаршията, на пазара, все майки на деца ги разпитваха: „Кой бръснар подстрига косата на дъщеря ви?“, „Кой е фризьорът на дъщеря ви?“ А и тя трябва да се харесваше с модната си прическа, та заставаше ей така в поза, хващаше крайчетата на полата си и се завърташе ту насам, ту натам. Тъкмо в онези дни ще да е било, дойдоха ни на гости. Както винаги, двете се оттеглихме настрана и започнахме нашата програма. Първо се занимавахме с математика, разгледахме буквите и след кратка част с танци дойде ред на приказката. Този път приказката щеше да разказва Айшенур: „Имало едно време, нямало. В стари времена, когато решетото било в сламата… имало едно момиче. Как ли му било името?…“ – и тогава рекохме да излезем на кратка разходка. В едната си ръка взех мъничка кошничка, а в другата – топличкото юмруче на Айшенур. С подскоци и подрипване поехме по пътя към гората. Докато минавахме през рекичката, рекох: „Хайде, продължавай приказката да видим!“

- Докъде бяхме стигнали?

- Вървели малко, вървели много…

- Добре. Вървели малко, вървели много, през реки и баири вървели, насреща им излязла една катеричка…

- А, какво е това, дето скача от клон на клон по дървото?

- Катеричката от приказката, момичето ми!

И катеричката, сякаш ни говореше, от онзи висок клон, за който се беше хванала, направи „цив-цив“.

- Какво прави така?

- Говори, пита на своя език дали Айшенур слуша.

И аз от мястото си отговорих с „цив-цив“. Тя ни изгледа с големите си кестеняви очи и като размаха дългата си пухкава опашка, скочи на отсрещния клон.

Докато вървяхме напред и стъпвахме по зелени листа и шумолящи сухи листа, ягодите сякаш ни гледаха червени, червени измежду зеленината и казваха: „Айшенур, ела, откъсни ни с розовите си ръчички“.

Айшенур за първи път виждаше ягода на стръкчето ѝ, не умееше дори да я откъсне.

По-нататък една врана прелетя над главите ни с „га-га“. Айшенур попита:

- Какво каза тази грозна птица?

- Какво каза ли? Каза: това момиче не ми харесва. Много бързо се ядосва, плези се на майка си и баща си, тропа с крака, а понякога и ръка вдига. Ако каже: „Обещавам, вече няма да правя така“, нека продължи разходката, каза.

Айшенур се смути, промени си цвета. Устата ѝ пресъхна.

- Тази грозотия никак не ми хареса – рече тя.

Набрахме в кошничката гъби, сложихме ягоди заедно със стръкчетата, а с алени и морави цветя в ръце продължихме по пътя си. И тогава внезапно се спряхме. Под един храст се беше сгушил заек с отворени очи. Стиснах влажната ръчичка на Айшенур в шепата си и с пръст ѝ посочих заека. Уплаши се, изглежда. Стисна ръката ми с всичка сила и потрепери:

- Нас ли гледа това?

- Какво е „това“? Я познай!

- Познах, познах. Зайченце дългоушко.

Да, дългоухият заек не беше чул идването ни. Личеше си, че е потънал в дълбок сън. Трябва да се беше събудил от нашата глъчка, та като стрела изчезна между храстите.

- Защо не говори с нас?

- На мен ми говори с очи. Каза: „Разкажи на Айшенур за мен, кажи ѝ, че съм горска хубавица, която много обича децата и никога не им прави нищо лошо“.

- Зайчето е много умно, много добро, нали?

Вече съвсем се бяхме уморили.

- Да се връщаме ли?

- Разбира се, да се връщаме. Хареса ли ти нашата разходка в гората?

- Ама това не беше ли разходка в приказка?

- Да, тази наша разходка беше една истинска приказка.