← Nur Taneleri

Език на четене:

Раят на Бирол

6 мин четене

Бирол е при развалините. Лицето му, дрехите му – целите в прах, очите му удавени в сълзи, замъглени, замъглени. Сърцето му плаче с кървави сълзи. Гласът му е глух, задавен. Нарежда, нарежда:

- Едничка моя майчице, моля те, обади ми се. Какво си говорихме снощи, когато ме слагаше в леглото. Нали щеше да ме заведеш на море, щяхме всички заедно да плуваме, да влезем навътре в морето. А ти си под срутеното, но аз усещам – ти си жива, сигурно и ти мислиш за мен сред болките.

Баща му беше до него. Галеше сина си по главата, притискаше го до гърдите си, мъчеше се да го утеши. Но от звука на мотиките и лопатите не можеше да чуе дори собствения си глас. Мълчаливо бършеше сълзите си и не виждаше нито минаващите край него, нито хората, които носеха към линейката. А Бирол продължаваше да нарежда като оплаквачка:

- Мамичко, дай ми знак, че си жива, че те има. Какво съм аз без теб – фиданка, която умира права. Чуваш ли, майчице моя, ти си ми всичко. Моля те, обади се. Кажи „Биролчо“, пак с твоя кадифен глас. Кажи „жива съм“, нищо друго не казвай. Както и да е, ще те извадим изпод развалините. Дори с игла кладенец да копаем, ще те извадим изпод срутеното с нокти, със зъби, обещавам ти и ти се заклевам. Това не го казвам аз, сърцето ми го казва, мамичко.

В това време при него дойде съученикът му Метин. Прегърнаха се. Опряха брадички един на друг в раменете си и сякаш в самозабрава хълцаха, плакаха. Нищо друго не им идваше отръки, освен да плачат. После Метин заговори шепнешком на ухото на приятеля си:

- И Онур бил останал под развалините. С телефон в ръка викал за помощ. Но не можели да стигнат до него…

Очите на Бирол се впериха в една точка. В този миг той си представи положението на своя приятел. „Как ли е стигнал до телефона?“ – помисли си. Да можеше да чуе и гласа на майка си, който вика „Помощ“. И тогава изгуби съзнание. Хората около него:

- Вода, веднага донесете вода! – викаха един през друг, сякаш се надпреварваха кой повече да вика и да тича.

Напръскаха лицето и главата му със студена вода. Чак след време Бирол се размърда. Щом отвори очи, заговори:

- Мама, мама искам! Не мога без майка…

Огледа се на двете страни. Навалицата беше още по-гъста. Бирол продължи думите си:

- Мамичко, нали ми беше простила млякото си, беше ми казала, че късметът ще ми се усмихне. Това ли е моят усмихнат късмет?…

Бирол направо бълнуваше от мястото, където лежеше. Сякаш огън беше прогорил сърцето му. Така гореше. Нали казват, че огънят изгаря мястото, където падне, а околното само го близва и отминава? Мъка го беше стиснала за гърлото. В този миг до ухото му стигна глас от високоговорител:

- Чуждестранни спасителни екипи с кучета, със специални машини, наречени камера-детектор, ще помагат за изваждането на живите хора изпод срутеното. Моля, множеството да се разпръсне!

Бирол се съживи. Да, това, което Бирол чу, не беше лъжа, не беше и сън. И той викаше с всичкия си глас: „Потърсете и мама, намерете я!“

Но наоколо беше пълно, препълно с хора. Игла да хвърлиш, няма да падне на земята. Един от хората в екипа проговори:

- Тук няма оцелели!

Множеството един по един се разпръсваше. И не минаха и десет-петнайсет минути, и екипът се залови за работа. Рекоха си „Смъртният час е от Аллах, предпазливостта – от човека“ и облени в пот ровиха развалините, пробиваха бетонните стени, търсеха дихание, цели бяха в слух, за да чуят думите „живи сме“. Онези едри жълти кучета също бяха нетърпеливи колкото хората, дори повече. Умни същества, чиито очи бързо-бързо оглеждат наоколо, които душат развалините с носовете си, които помагат в този тежък миг, кучетата, които винаги остават приятели на човека, които дори след години се отплащат за един залък хляб, който са изяли. Ето, едно се мъчи да влезе под развалините, лае и на своя език „казва“ нещо на водача си. А водачът сочи с пръчката в ръката си купчината развалини пред себе си. Кирки и лопати звънтяха с всичка сила.

Отново събралият се наскърбен народ се мъчеше като мравки да направи каквото може, а тези, които не можеха, четяха молитва: „Ешхеду ен ля иляхе иллаллах…“

Бирол все още се молеше и умоляваше:

- Мамо, мамичко, чуй гласа ми! Нали за мен живееше, прегръщаше ме и споделяше с мен радостта си, мъката си, събуди се и кажи на всички ни „да е минало“, та да ни дадеш сила, да ни дадеш мощ. Виж, тук са и съседите ни руснаци, и българи, и гърци. Човешкото чувство победи историята и враждите, остави ги назад. Моля те, зарадвай ги и ти, като кажеш „Здравей, живот!“

И ето, в праха нещо се размърда с „пър-пър“. Всички се смаяха, наостриха внимание. Косите им настръхнаха, побиха ги тръпки. Олеле, какво беше това? То изтърси праха от себе си и литна.

„Това е нашето мънисто против уроки“ – беше нашият гълъб. На Бирол сякаш му пораснаха криле, той подскочи от радост. В него блесна светлина, раззелени се клонка надежда. „Иншаллах, и мама е жива!“

И спасителите, които раздаваха живот, бяха развълнувани, много развълнувани, пулсът им биеше като едно сърце.

В праха се показа един крак. Сърцето на Бирол сякаш се качи в гърлото му. Той отново подскочи:

- Това е кракът на мамичка, нейното меко като памук краче!

И отново замоли:

- Мамо, мамичко. Казват: „Раят е под краката на майките“. Видях крака ти, сякаш видях рая. Моля те, дари ми рая. Хората от света се хванаха ръка за ръка, за да те спасят, за да те върнат към живота!

И ето, очите на спасителите с лица с цвят на пшеница са станали направо на кървави паници. С лица, облени в дъжд от пот, с маски на устата, те изваждат изпод развалините тялото на една млада жена, жива и здрава. Хем я изваждат, хем не могат да сдържат сълзите си. И множеството наоколо беше затаило дъх.

Трудно беше да се разпознае извадената жена, така беше оваляна в прах, пясък и вар.

Но Бирол беше сигурен. След шейсет часа той беше стигнал до рая.

С молитвите, които четеше на своя си език, той беше извадил майка си изпод срутеното.


Истанбул, август 1999 г.