← Nur Taneleri

Език на четене:

Училището на блока

4 мин четене

Гюлшен беше много, ама много натъжена. Колко беше свикнала с онази дървена къща, колко от сърце я беше обикнала. Беше обикнала къщичката, в която живееше, откакто се беше родила, с онези олющени тапети около вратата, с чертичките от молив по рамката на вратата, с които си мереше ръста. Беше обикнала тази стара къща с отпечатъците от пръсти, които оставяше по стената, когато набързо се гримираше с извадения от чантата на майка си грим и чуеше шум от стъпки. Когато я събориха, тя дори плака. Развалините на къщата бяха сякаш купчината развалини на нейното детство. Когато излизаше с приятелките си на разходка из града, често минаваше оттам и съживяваше първите си детски спомени. Мина време, в новия блок тя завърза все нови и нови познанства, спомените за старата къща първо избледняха като светлина на свещ, а после сякаш с гума се изтриха от паметта ѝ.

За избледняването, за изтриването на тези спомени може би най-много помогна чичо Гьокшен. Кой знае защо, Гюлшен беше обикнала този чичо още щом го видя. А приликата в имената го направи още по-симпатичен на момиченцето. Как ли беше помогнал на Гюлшен? Ето как:

Чичо Гьокшен беше човек със сладки приказки. Нямаше деца. Може би затова много, много ги обичаше. Където и да видеше дете, веднага го питаше за името, погалваше го по главата и сладко, сладко се усмихваше. Дори понякога вадеше от джоба си бонбон лукче или дъвка и му ги подаваше. Когато всички домакинства се настаниха в апартаментите на новия блок, чичо Гьокшен събра всичките майки и бащи на едно място. Направи нещо като събрание и им рече:

- Нали казват: не си купувай къща, купи си съсед. Според мен всички ние сме един от друг по-добри. Значи наистина сме си купили съседи. И децата ни са, кажи-речи, на една възраст. Хайде, както сме добри, така и добре да се разбираме, добре да се погаждаме. Да се погрижим за децата си!

След тези думи сред хората в стаята се усети едно раздвижване, един шепот. Всички се спогледаха, зачудиха се. Някои родители:

- Какво значи това сега? Ние да не сме оставили децата си без надзор? Иначе защо тепърва да се грижим за собствените си деца…

После въпросът беше разгърнат, изяснен.

От събранието всички излязоха доволни, с усмихнати лица. Макар че децата не знаеха нищо, те бяха радостни. Защото бяха говорили за тях, за тях беше ставало дума, с тях се бяха занимавали.

Пръв чичо Гьокшен приложи на дело това, което беше говорено. Събра всички деца на едно място и ги заведе на разходка в парка. Люля ги на люлките, качи ги на пързалките. Обясни им да не дрънкат излишно с непознати хора, които минават по пътя, да не се държат свойски с тях, както и защо е така. После набраха полски цветя и занесоха по един букет на майките си, на каките си. Не можеха да се наприказват за този ден, пълен със забавления. И ето че дойде и следващата събота. Децата от блока пак се събраха, а и бащата на Гюлшен не закъсня. Веднага хвана децата за ръце и тръгна на път. Предварително беше намислил къде ще отидат. Но за да бъде изненада, пазеше го в тайна, на никого не казваше. Вървяха, вървяха и знаете ли къде отидоха? На мястото, което децата обичат най-много: в сладкарницата! Всеки си поръча каквото му душа иска. Повечето ядоха сладолед, пиха кока-кола. Хем ядоха и пиха, хем разказваха вицове и се смяха. Това, че децата бяха весели, че бяха сърдечни едно с друго, привлече вниманието и на околните. От съседната маса стана един едър чичо и се приближи до бащата на Гюлшен. Приближи се и заговори почти шепнешком:

- Вие трябва да сте учител, няма какъв друг да сте. Извинявайте, ама от кое училище сте?

И децата бяха чули този интересен въпрос и с любопитство зачакаха отговора.

Бащата на Гюлшен се беше объркал. Какво ли да отговори? И от езика му се изсипаха съвсем неочаквани думи:

- От Училището на блока!

Децата бяха смаяни. Спогледаха се и като закимаха с глави, подкрепиха отговора.

Те наистина бяха от Училището на блока.