← İftar Lokmaları

Език на четене:

На приятелите на Зюбейде

2 мин четене

Тази сутрин Слънцето изгря весело, весело, както всяка сутрин.

Подаде глава през прозореца и заби стрелите си в леглото до вратата. Остана така доста време.

Нямаше я. Леглото на Зюбейде беше съвсем празно тази сутрин.

Натъжи се. От мъка пожълтя и избледня.

Слънцето обичаше Зюбейде.

И аз обичах Зюбейде.

Казах „Бисмиллях“ и аз отидох днес в десета стая на петия етаж. Легло номер едно в десета стая беше празно днес.

Подадох глава през открехнатата врата като Слънцето и погледнах. Нямаше я.

— Господи — казах, — да не би да си прибра още един свой аманет? Коленете ми се подкосиха, потръпнах. Веднага прочетох „Ел-Фатиха“.

Потърсих топлината на онези засмени очи. Не я намерих.

Потърсих червенината на къносаните ѝ коси. Не я видях.

Потърсих тъмновишневия цвят на устните ѝ, сякаш изрисувани с молив. Не го видях. Леглото, в което лежеше Зюбейде, беше съвсем друго днес.

Деца, не се мъчете напразно да си спомните. Вие не познавате Зюбейде. Ако някой я познава, най-добре я познават нейните съселяни от Билка, нейните връстници.

И най-близките ѝ приятели са от Билка.

Зюбейде обичаше Слънцето.

Зюбейде обичаше мен.

Зюбейде най-много обичаше приятелите си.

Днес станаха двадесет и четири дни, откакто беше далеч от приятелите си.

— Защо ли не пишат?

При всяко отваряне на вратата Зюбейде чакаше писмо.

Вместо писмо идваше инжекция. Идваше хапче.

Вземеше ли книга в ръка, сещаше се за приятелите си. Писмото, което ѝ беше пратил баща ѝ, прочете вече не знам за кой път. Всеки път, когато го вземеше в ръка, всеки път, когато го прочетеше, пред очите ѝ идваха приятелите ѝ.

Днес Зюбейде отиде на операция.

Отиде с писмото на баща си в ръка, с приятелите си на уста.

Операцията беше тежка. Не издържа. Заспа и повече не се събуди. Не помръдна нито ръка, нито крак. От време на време отваряше очи: „Ешхеду ен ля иляхе илляллах“ — казваше.

— Приятелите ми...

Казваше. Понякога не можеше да довърши думата си.

Попадне ли човек в болница, копнее за приятел, копнее за другар, копнее за познат.

Другарките по стая, другарките по легло станаха най-близките хора на Зюбейде. На тях първо казваше и болката си, и радостната вест от писмото, което беше получила от баща си.

— Какво ли правят приятелите ми? Мислят ли за мен? Как ли ще ме посрещнат?

Зюбейде питаше за това кака си Василка, с която лежаха на съседни легла. Сълзите си или преглъщаше безмълвно под одеялото, за да не ги показва на никого, изливаше ги навътре, или ги бършеше скришом, докато казваше това на кака си Василка.

А тя толкова много обичаше Слънцето, приятелите си...

Слънцето все така е жълто, жълто, бледо. И лъчите му са студени. Смразяващи.

Аллах да я помилва!