← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Това е моят дом

2 мин четене

Дебела стена разделяше вилите от пясъчната ивица. През лятото върху тази стена се катереха и се гонеха децата. Щом пясъкът се позатоплеше, децата продължаваха игрите си върху него. А стената? Опустяваше ли? Не, имаше и други желаещи да се поразходят върху нея. И кои бяха те? Кои са тези любопитковци, които душа даваха да се разходят по нея? И вие сте от тях, нали?

Не измъчвайте напразно малките си мозъчета! Това са ваши приятели. Ето, първа се появи бялата, ама съвсем бяла, с къносания гръб. Горда, толкова горда! Стъпва като ханъма, оглежда се наоколо и като че ли предупреждава: „Внимавайте, този дом е и мой!“

Аху и Мира с часове наблюдаваха тази, с къната по гърба. Какво ли търси, какво ли прави тук? И то съвсем сама!

- А-а-а, Аху, какво ще кажеш? Защо броди сама тук, какво търси тази крайбрежна гостенка? – попита Мира.

Аху мисли, мисли и като че ли изведнъж намери отговора:

- Какво може да прави, търси нещо за ядене.

Мира веднага откъсва един залък и се затичва към стената. Постави го настрани. Това си е гощавка за тази, с къната на гърба. Не, това е изненада! Като се върна на мястото си, Мира се обърна да погледне. И какво да види?

Сигурно и на вас ще ви хареса! Къносаната е вече на стената, но сега не върви, а тича. По-вярно е да кажем – лети! После сяда на задните си лапи, преглъща напразно, пак преглъща и поглежда назад. Двете приятелки Аху и Мира я наблюдават. Къносаната изви опашка и я размаха. Какво иска да каже, разбрахте ли?

Къносаната котка по такъв начин благодареше на Аху и Мира.