← Ateş Kışın Çiçeğidir

Език на четене:

Ех, години, години!

2 мин четене

В нашия род и по-рано е имало ходжи.

Имах един стар дядо, дядо ми Хюсеин. Той беше ходжа. То и прякорът ни беше Ходжаоглулар. Наистина и баща ми беше възпитаник на „Нювваб“. Беше учител. Да, и към него се обръщаха с „ходжа“. Той наистина беше ходжа, тоест учител

През 1920-те години грамотните бяха още рядкост, тоест толкова малко, че се брояха на пръсти. Особено семействата, които имаха войник, най-добре бяха изпитали тази мъка. Камо ли да се видят със синовете си войници – и писмо да напишат не им беше по силите. Покойният ми баща, понеже познаваше съселяните си и знаеше нуждите им, помагаше на всяко семейство с войник да намери лек за болката си, да посрещне нужди като писането на писмо до войника. Минавайки пред портата, бащите на войници казваха на баща ми едно „Мерхаба“, после: „Напиши и на нашето момче няколко реда, извести му, че сме живи и здрави“ – и им олекваше. Смятаха това за дар от Аллах. По-късно положението се промени, ходещите на училище се увеличиха, започнаха сами да си пишат писмата.

Сега, тоест в това време, тоест в две хиляди и двадесетте, този въпрос отдавна е отпаднал от дневния ред. Всеки е с телефон в ръката, със слушалка в ухото. Нито чуваш какво говори, нито знаеш какво чете. Нали дядо ми какво казваше: „Ех, години, години, какво ли още ще ни покажете!“ Сигурно тези думи важат за днешните дни. Сега вървиш по пътя, по телефона и говориш, и виждаш събеседника си. Ако дядо ми беше жив, щеше да каже „какво ли още ще ни покажеш, Аллах мой!“ и да изрече салават. Защото и за доброто, и за лошото, тоест за всичко, все казваха „дар от Аллах е“. Дали беше така, наистина?