← Невключени в книгите

Език на четене:

2006

Един поет, който дължи съществуването си на своите страдания

3 мин четене

Името му беше Ахмед Шериф. По-късно нарече фамилията си Шерефли. И наистина беше шерефли – човек с чест. И Шерефли си отиде от този сияен, слънчев свят. Мир на душата му!

Захвърли иглата от ръката си и се хвана за перото. Участва в един конкурс за стихотворение на вестник „Халк генчлии“. Като спечели първото място, беше назначен във вестника. Деня 14 март, в който пристигна в столицата, не забрави цял живот.

Не го спираше ни дъжд, ни вятър, ни люта зима. Слизайки от планината Витоша, която му беше дарила живот, никога не пропускаше да изрази чувствата си на признателност към съпруга ми Осман Салих (тогава главен редактор на младежкия вестник). И заради поезията мина през безброй огньове.

Когато дойде във вестник „Ейлюлджю чоджук“, писа детски стихове, прави преводи, които бяха също толкова съдържателни, толкова искрени, колкото написаното от него дотогава. И нашето приятелство води началото си от онези години. Трябва да е открил тогава у мене пъпката на дарбата, защото казваше: „записвай хубавите си мисли, гледките, отбелязвай си загадъчните страни на сънищата, които сънуваш“. Както е казал и в едно свое стихотворение: „Ако ръката ти държи перо, пак пиши, не забравяй, че светкавиците най-много обичат големия чинар!...“

Ахмед Шериф беше готов да пожертва живота си за приятел, за приятелство. За жалост, с минаването на годините приятелите намаляват дотолкова, че могат да се преброят на пръсти. В едно от последните си писма, писано от Бурса, той написа така: „36 години от живота ми минаха в София. Някога мислех, че не мога да се разделя със София. Днес в сърцето ми там са останали само неколцина приятели. Мухаррем, Татарлъ, Ти и... иде ми да кажа, че може би има още няколко души.“

Любовта на поета към природата беше по-голяма от Витоша. В годините на геноцида, на културното изтребление можа да го утеши природата, сред която продължаваше своите походи. Колкото повече откриваше тайните на природата, толкова повече обикна хората. „Хората са възпитание. Животът им е наука и изкуство“ – казваше. Доказателство за това е и творбата му, озаглавена „Нека земята остане зелена, небето синьо“, която издаде по случай 40-ата година на своето писане. Дори в последното писмо, което написа, като напомня, че никога не е забравил Витоша, на чиито красоти не можеше да се насити, той е продължил мисълта си така: „След затвора това райско кътче беше моят лекар. Сякаш дори оттук усещам чистотата на въздуха ѝ“.

Ахмед Шериф беше поет, който дължеше съществуването си на страданията, които беше изтърпял. Според мене именно тези страдания и сломиха, нараниха нежната му душа. Ако не ги беше преживял, може би днес ние, неговите приятели, щяхме още повече да се радваме, да бъдем щастливи, че е здрав, че е на крака.

Сега не остава нищо друго, освен да кажем: „Нека почива в светлина!“

Надие Ахмед

1 май 2006, София