← Невключени в книгите

Език на четене:

2009

Пътешествие на сърцето

2 мин четене

Как само копнееше да стане войник, да изплати дълга си към родината, да стане мъж, правеше пътешествия на сърцето, градеше мечти, мечтаеше да завърже нови и нови другарства, приятелства. Една седмица преди този ден, чакан от години, Нико си отиде от този ясен и слънчев свят, за да не се върне вече. При това само заради едно любопитство, заради мисълта „другите го правят, защо да не опитам и аз“...

Дано Аллах даде нито годините ви, нито името ви да приличат на неговите. И той беше ваш връстник, беше пъпка на клонка, неразцъфнал, ваш връстник, който още не беше вкусил от сладкото и соленото на живота. За жалост не беше успял да си намери добър, равен на себе си другар в неволята, довереник. До него нямаше един сърдечен приятел, който да му подаде ръка, да му каже права дума, приятел, който познава света наоколо и да хвърли светлина в сърцето му. Да, ако имаше, може би нещата нямаше да стигнат дотук, тази мъка нямаше да бъде преживяна. Щеше да стане войник, след една седмица щеше да влезе в казармата, за която мечтаеше от малък, която беше в игрите му, щеше да си намери нови и нови другари, щеше да види и научи повече, щеше да стане повече мъж. За всичко това мечтаеше, и мечтаеше, и му беше любопитно за непреживените страни на живота.

Ах, това любопитство, ах, да го нямаше това желание всичко да знаеш, да опиташ!...

Всичко започна така, попадна в такава среда. Разкри душата си пред другарите си с лоши навици:

- Може ли и аз да смръкна от онзи бял прах, който тайно криете в шепите си и с който въртите търговията си по тъмните, тъмни ъгли – каза.

Смръкна, смръкна. Един път, два пъти, после станаха три, станаха четири. Привикна, стана зависим. Най-лошият навик на света. Ала, момичето, на което беше предложил приятелство, забеляза. Нико поиска да го скрие от момичето. Но Ала тръгна по следите му. Това, че в онази вила тичаха един по един до караваната, вземаха нещо и се криеха, беше събудило подозрение у Ала. Но нали казват, че любовта е сляпа? Онези нейни очи, които виждаха хубавото, се мъчеха да прикрият състоянието на Нико. Ще може ли някога Ала да забрави как в сумрака на онази страшна нощ той отлетя от нея като сламка, търкаляна от вятъра, как я погледна в лицето загадъчно, усмихнат-усмихнат, и как повече не се върна. Не, как секунди по-късно тя изтича при него, как Нико безпомощно се мяташе, това най-лошо събитие на човечеството никога, ама никога нямаше да се махне от очите ѝ...