← İftar Lokmaları

Език на четене:

Нов век, нов живот

4 мин четене

Тюлай е ваша връстница. Ваша връстница е, но не можеше да се забавлява като вас, не можеше да ходи на училище. Не че нямаше приятели, имаше, имаше, но и с тях не можеше да се смее и да говори, да играе като вас. Защото беше прикована към леглото. Дните ѝ бяха преброени. Блясъкът на очите ѝ, които приличаха на море, беше угаснал, тя сякаш се беше разсърдила на живота. Онези звезди в очите ѝ не искряха както преди. С една дума — положението ѝ беше безизходно. Бедата ѝ беше черният дроб. Лекарите казаха:

— Лечение няма! Само присаждане на черен дроб може да ти даде живот.

Тази вест съкруши Тюлай. Можеше само да плаче. Наистина, операцията е скъпа, но пари ще се намерят, ще се намерят. Ала как ще се намери дроб, откъде ще се вземе? За присаждане на дроб болните чакаха с години. Да имаше лъч надежда, и тя да чака. Но няма. Ето, от дясната ѝ страна има болка, която не спира. Болка, която не ѝ дава покой, която всеки миг човърка в главата ѝ. Като натиснат, лекарите казват:

— Расте, чернодробна недостатъчност...

Тюлай разбираше, че дните на живота ѝ са преброени. Но нищо, съвсем нищо не можеше да направи.

Една сутрин лекарите се позабавиха край леглото ѝ. Говориха нещо на медицински език и все се обръщаха и поглеждаха момичето. Тюлай беше още малка. Колко мечти имаше, колко пъстър, пъстър си представяше живота. Как ли щеше да прекрачи в новия век... Какво ли щеше да ѝ дари двадесет и първият век?...

Най-близката ѝ приятелка, която ѝ даваше сили, беше братовчедка ѝ, дъщерята на леля ѝ, Чидем. Чидем обичаше Тюлай като сестра, като душата си. Какво можеше да направи за нея? С тази мисъл лягаше и ставаше. Сподели тези свои мисли и с лекарите. Говориха доста, мислиха всички заедно, търсиха изход.

Един ден лекарят седна до Тюлай и заговори с бащинска обич:

— Тюлай, утре ще те оперираме — каза.

В очите на момичето с цвят на небе сякаш се спусна облак. Да го стиснеш — дъжд ще завали...

— Защо?...

Сякаш под облака се показа слънце. Тюлай се усмихна:

— Нищо, само ме е страх — каза.

— Тук няма място за страх.

— Ти ще ми помогнеш, чичо докторе, нали? Целувам ръце на всички ви. Много ви обичам. Но имам едно желание: и Чидем да бъде до мен, може ли?

— Разбира се, и Чидем ще бъде до теб.

Тюлай като че ли се успокои. Вътре в себе си, в душата си, усети някакво сияние и започна да чака утрешния ден в това сияние.

... Когато на другия ден се събуди, слънцето беше протегнало през прозореца ръцете си, изплетени от светлина, и галеше, галеше бялото ѝ лице. А до нея Чидем беше взела ръката ѝ в своята топла-топла ръка, преливаше добрата си енергия в жилите на братовчедка си, вдъхваше ѝ сила, смелост. Кой знае защо, Тюлай не можеше да отвори очи, но усещаше всичко това. Със знак каза на сестрата до нея да ѝ превърже очите. Сестрата не се подчини на заповедта на Тюлай. Чакаше тя да отвори очи... Искаше да види първата ѝ реакция.

Наистина, да бяхте видели онзи миг, когато излезе от упойката. Не усещаше болка, не усещаше бодежи. Гледаше с обич, с усмивка този слънчев и ясен свят, живота, който си струва да се живее. А най-вече в мига, когато разбра, че Чидем ѝ е дала живот от своя живот, дроб от своя дроб, не можа да сдържи сълзите си. Двете ѝ очи станаха две чешми. С немощната си, безсилна ръка се опита да стисне ръката на Чидем и така да ѝ поднесе благодарността си. Защото това беше благодарност, която не се изказва с думи, която се изразява, която се дава да се усети само с чувство, със сълзи на признателност.

А Чидем:

— Нека това да е моят новогодишен подарък за теб, мила Тюлай, започни новия век с нов живот! — каза.

Чидем беше дарила живот на Тюлай.