← Ateş Kışın Çiçeğidir

Език на четене:

Приятелите намаляват

2 мин четене

Годините се гонят една друга като тичащи деца. Това тичане по никакъв начин не мога да го забравя. Особено лятно време, ако майката и бащата се качат на воловата кола и тръгнат на път по някаква работа, елате да видите тези деца – как на четири реда, колко от сърце се стичат сълзите по бузите им. Видех ли тази гледка, без да искам, и моите очи се пълнеха и сякаш ставаха на река и преливаха, винаги се мъчех да не издавам, че съм чувствителна. „Бива, бива, ама чак толкова не бива!“ – казвах си сама на себе си. Стисках зъби, а ставаше обратното. Сякаш изстисквах някоя току-що изпрана кърпичка – сълзите, които течаха, ставаха още повече.

С минаването на годините, както приятелите, така и „водата на очите ни“, тоест сълзите ни, намаляват, изчерпват се, казвам. „Дали ще свършат тези води“ – минава ми през ума. Защото старите хора казват, че с минаването на годините някои реки пресъхват, водите на чешмите секват. И ние се утешаваме с онова, което сме чели, тоест казваме, че няма нищо вечно. Както всяко нещо има едно начало и един край. Наистина, щом се замисли по-дълбоко, човек стига до този извод, стига и пак обръщаме дума към приятелите. Към приятелите, към редицата на намаляващите приятели. И сядаш и ти и се замисляш: колко много бяха те, пръстите на двете ти ръце не стигаха, за да ги преброиш. А сега, за да подирим приятел, слизаме в дълбините на мозъка си, но къде ти, няма… Бива ли да направиш от нищото нещо?

Да, приятелите все повече намаляват, искам да кажа, който си отиде, не се връща, мястото му остава съвсем празно. Защо ли? Не питайте!