← Nur Taneleri

Език на четене:

Чичо Мечо – любител на музиката

4 мин четене

Мурат беше едно от най-милите внучета на дядо си, чието име носеше. Вечер, щом дядо му се върнеше от паша със стадото, веднага сядаше на коляното му и едно по едно му разказваше какво се е случило през деня, какви мисли са обсъждали с приятелите му. А желанието на Мурат да пасе стадото заедно с дядо си растеше ли, растеше.

Един ден, когато училищата излязоха във ваканция, дядо му прошепна на ухото на Мурат:

- Приготви се, чедо, утре ще взема и теб със себе си.

Мурат от радост заскача, заподскача. Не знаеше какво да прави. Първо отиде и съобщи радостната вест на приятелите си. Разбуди и тяхното заспало любопитство. Но им отказа, каза, че дядо му е много придирчив човек. После стадото му се присъни. Тича, тича подир овцете. Дори в мига, когато уж щеше да изпусне ваклото агне, което много обичаше, подскочи и се събуди. Седна, разтърка очи с юмручетата си, подобни на топчета. Най-сетне дойде на себе си. Не било истина, сън било то… успокои се.

Когато се съмна и той се събуди, дядо му беше метнал на рамо торбата си с пискюли, беше стиснал под мишница овчарската си тояга с топуз и беше готов да излезе на полето. Мурат се стресна, от бързане дори започна да заеква:

- Да не би да щеше да ме забравиш, дядо?

- Че мога ли да те забравя, чедо. Хайде, докато аз пусна овцете, ти си изсърбай попарата и да те видя как ще ме настигнеш.

Мурат се постара да закуси бързо, ама много бързо. Пъхна в джоба си и устната хармоника и хукна. Настигна дядо си чак при голямата чешма. Взе пръчката от ръката му и подкара стадото пред себе си. Викаше също като дядо си:

- Чуш, чуш, ах, ти, немирнико! Не можеш ли да потраеш още малко, да не би да умреш от глад?

После се унесе в пъстроцветната гледка на природата. Понеже времето беше тръгнало на суша, тревите край гората бяха взели да жълтеят. Жълтите-жълти очи на лайкучките бяха добили премрежен вид. Алените макове бяха оборили глави. Изправени стояха, сякаш ги пазеха, само млечките със синкави цветове. Отсреща към стадото тичаше някакво животно с вирната глава. Мурат беше виждал това създание досега само във филмите, които дават по телевизията. С разтревожен глас прекъсна бавната песен, която дядо му свиреше на кавала:

- Дядо, какво е онова, дето тича отсреща?

- Чакай, сине, мечок е, ама май гладен мечок. Причерняло му е пред очите.

Дядо Мурат, без да прекъсва мелодията, която беше подхванал, започна да следи чичо Мечо. Тромавият мечок, без да се смущава, забави крачките си. По едно време си направи възглавница от един труп, отсечен миналото лято, и се изтегна.

Чудна работа! Нали беше гладен, нали тичаше, защо изведнъж спря, защо се укроти? Дядо Мурат подхвана друга мелодия. Този път по-прочувствена, по-тъжовна. Мурат гледаше смаяно ту дядо си, ту мечока и не вярваше на очите си. Дядо му свиреше на кавал, а чичо Мечо, целият в слух, слушаше гласа на кавала. И то слушаше, без да мигне, без да помръдне крак. По едно време дядо му млъкна. Мечокът засумтя, поклати глава ту на едната, ту на другата страна. Показа недоволство. Този път Мурат извади устната хармоника и подхвана една игрива мелодия.

Кавърма в сахана,

момиче, не развявай фустана,

тънкото си кръстче не кърши, не кърши,

аман, ярелим, ялла…

Малко след това дядо му пак взе кавала в ръка. Ту Мурат, ту дядо му, една мелодия Мурат, една мелодия дядо му – и докато се усетят, стадото доста се беше отдалечило. И ваклото агне тичаше подир майка си – сякаш усетило опасността – без да издава звук. Тази сцена продължи може би час, а може би и повече. На Мурат не му беше останал дъх. И дядо му се беше задъхал. Дори и да искаха да продължат концерта, силите не им позволяваха. Направо бяха останали без дъх. И чичо Мечо се изправи на крака. Може би искаше да им благодари. А може би му беше жал за тях. После се обърна и си тръгна.

Ако Мурат знаеше, че ще преживеят такъв екшън, че ще срещнат такъв мечок – любител на музиката, на тръгване към полето щеше да вземе поне един свой приятел, а също и тарамбуката си.