← Nur Taneleri

Език на четене:

Приспивната песен на мама

5 мин четене

Нурай беше на девет години. Беше минала в трети клас на началното училище. Прекарваше ваканцията до насита на брега, печеше се много на слънце. Вечер прегръщаше майка си, даваше ѝ целувка за „Лека нощ“ и се оттегляше в стаята си. И тази вечер направи същото. Добре, но се върна от вратата. Без да иска, от устата ѝ се посипаха думи като бисери:

- Мамо, мамичко, моля те, тази вечер татко го няма, нали е в командировка, хайде да спим заедно, какво ще кажеш? Бива ли?

Хайрие ханъм не отговори веднага. Помисли малко:

„Дали няма да разваля реда и порядъка на момичето, дисциплината, с която е свикнало от години?“

- Бива! – изплъзна се от езика ѝ.

Нурай легна, прегърна майка си и започна да повтаря молитвата, която майка ѝ четеше:

- Бисмиллахи рахмани рахим…

А после взе и да разпитва:

- Мамо, защо се молиш всяка вечер?

Майка ѝ вече беше свикнала с такива въпроси на дъщеря си, нямаше как, трябваше да отговори.

- Защо ли? За да ни пази Аллах от беди и злини…

И така, докато слушаше майка си, може би без да чуе и последните отговори, Нурай беше заспала. Беше заспала и може би беше вплела в сънищата си игрите си на пясъка, за тях беше сънувала. И тогава – един тътен, а след него и един грохот. Наоколо – писъци, гласове, пълни с болка и мъка, плач… Плачеше и Нурай…

- Мамо, мамичко, какво стана, къде сме, в тъмница сме, лицето ми, цялата съм в прах… Мамо, да не би да сме умрели?..

Хайрие ханъм все още не можеше да дойде на себе си:

- Не, чедо, не сме умрели, но май е станала голяма беда.

Каза тези думи, за да утеши Нурай, но кой знае защо и самата тя не можеше да повярва, че е жива. Понечи да протегне ръка нагоре. Ръката ѝ опря във вратата на гардероба. Кой знае защо, беше в другия край на леглото. Протегна ръка, но не можа да стигне до дъщеря си. В този миг чу плачливия глас на Нурай:

- Нали снощи се моли на Аллах да ни пази от беди и злини?

- Молих се, но може да не е чул, чедо, сигурно грешните раби на Аллах са надделели…

Нурай поиска да се размърда. Поиска, но не можа да помръдне краката си.

- Не се мъчи да мърдаш, чедо. Аз ще ти пея приспивна песен, непременно ще се намери кой да чуе гласа ни.

- Добре, мамичко.

Хайрие ханъм осъзна всичко, което се беше случило, и като рече „Иншаллах, краят да е на добро!“, за да залъже дъщеря си, по-точно – за да се чуе гласът ѝ навън, започна да пее приспивни песни:

Нани, чедото ми, нани,

да поспи, та да порасне, нани,

да поспи, та да порасне, нани.

Моята малка Нурай, нани.

Нани, чедото ми, нани,

да поспи, та да порасне, нани,

да поспи, та да порасне, нани.

Моето храбро момиче, нани.

За да залъже дъщеря си, Хайрие ханъм събираше всичката си сила, превръщаше я в глас и хем пееше приспивни песни, хем се мъчеше да не издаде, че плаче и гълта сълзите си, да не издаде отчаянието си. Това продължаваше не минути, а часове. Усещаше, че гласът ѝ пресипва от липсата на въздух. Прахът беше пресушил езика и небцето ѝ. Струваше ѝ се, че са минали не часове, а години. А Нурай ту плачеше, ту продължаваше да задава онези свои въпроси, които нямаха край:

- Мамичко, ще излезем ли ние от тази тъмница?

- Да, чедо, ето, започнаха да се чуват гласове. Може би търсят и нас!

- Дали не е дошъл татко?

- Може да е и баща ти…

Майката отново събираше сили и пееше приспивните песни, които ѝ идваха наум, които беше слушала от гласа на баба си и на дядо си:

Уу, уу, дервиши,

дервиши били, умрели,

седем овце изяли,

„Има ли още?“ – рекли…

Човешки гласове, кучешки лай – и тогава по лицата им се посипа прах. Чу се чужда реч. А след нея дойде въпросът: „Има ли някой тук?“ От радост не можеха да отговорят. Вместо „има“ Нурай нададе един писък. Гласът на Хайрие ханъм заседна на буца в гърлото ѝ. Насила, с мъка и напъване преглътна буцата:

- Спасете ни – чу се един треперлив глас.

И самата тя не можа да познае този глас. Като тъничък конец, насмалко да се скъса. Рече го и изгуби съзнание. Когато се събуди, видя, че е в болницата, а до нея – дъщеря ѝ. Не можеше да повярва на очите си.

- Слава на Аллах! Халал да му е, халал да му е на човешкия род!

Само толкова ѝ идваше засега отвътре. Шестте часа ад ѝ се бяха сторили дълги колкото шест години. От другото легло чу и гласа на дъщеря си:

- Халал да ти е на теб, мамичко, за това, че ме спаси с твоите приспивни песни.

Току-що изгрялото слънце също се усмихваше от прозореца и ги поздравяваше.


Септември 1999 г., Кумбургаз – Истанбул